Неделя, 20 май 2012г. 10:06 часа
| Автор | Съобщение | |||
| Forest_fan | Публикувано на: Понеделник, 08 яну 2007г. 20:32:16 часа цитат | |||
 offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
.... или когато мечтите стават реалност! Поради изключително големия интерес към тази история и най-вече по желание на височайши особи темата е пак тук  Тази история може да ви изглежда колкото невероятна, толкова и фантастична, но аз ви уверявам, че тя се случи и за добро или лошо, моя милост бе главният герой в тази приказка. Естествено всички знаете, че съм фен на Нотингам Форест, отбор който в момента изживява най-трудния момент в историята си, но въпреки всичко, предполагам че долните редове ще ви убедят, че този отбор има невероятни фенове и че най-вече заради хора като тях, мога съвсем убедено да кажа, че Форест отново ще бъде там, където им е мястото, а именно в Премиершип. Рано или късно. Ние ще се завърнем! Всичко започна преди около година и половина, когато се регистрирах в официалния форум на Форест, в техния сайт. Момчетата ме приеха много добре, имайки предвид посредственото ниво на английския ми език. Отварям скоба, и в гимназията, и в университета съм учил немски език, а с английския съм се занимавал самостоятелно. Естествено нивото ми не беше добро. Затварям скобата. ; ) Сезонът е 2003-2004 и отборът не вървеше никак добре, поради което и феновете бяха доста недоволни и нормално атаките и обвиненията към ръководството на отбора и в частност към мениджъра на Форест в този момент - Пол Харт, бяха почти непрекъснати, много остри, а на моменти направо се пишеха хули и обиди. Да, но това беше официален форум поддържан от клуба и след неколкократни предупреждения форумът беше затворен. Месец по-късно го отвориха отново /Пол Харт вече го нямаше/, но през лятото форумът окончателно престана да съществува. Тогава по-опитните членове от този официален форум са решили да си направят свой собствен форум и след като са успяли в това свое начинание ме поканиха да се присъединя към тях. Аз междувременно пишех в два други по-малки форума, но определено не беше същото. Нямаше я искрата, шегите и приятелската атмосфера. Така в края на септември се регистрирах в този нов форум. И това преобърна живота ми! Е, ако трябва да съм по-точен преобърна по-скоро представите ми за живота. В началото на октомври имаше тема за това кой за какво мечтае. Нищо специално, всеки от нас си има някакви мечти и по един или друг начин ги преследва и се стреми към тяхното осъществяване. Аз също споделих моите, като една от тях беше, че бих искал да видя мач на Форест на живо, защото съм ги гледал само веднъж във Варна през май 1987 г. и не много често по телевизията, когато играеха в Премиершип. Не съм и предполагал какво ще предизвикат тези мои думи. Китайците са казали: “Внимавай какво си пожелаваш, може и да се сбъдне!” На другият ден влизам за пореден път във форума, за да видя новите неща и с огромна изненада виждам името си, изтипосано в една от важните теми в основната секция /раздел/ на форума. Тук си признавам, че сърцето ми се разтуптя като на лекоатлет след финален спринт, а един камък заседна в гърлото ми /знаете какво е/. На един от младежите във форума му хрумнало, че ако всеки от тях даде по 10-20 паунда или там колкото позволяват финансите му, могат да се съберат достатъчно средства, за да ме заведат на Сити Граунд. Абсолютна лудост. Естествено първата ми реакция беше, че това не е нужно. Аз рано или късно ще отида там и такъв жест е наистина нещо прекрасно, но просто не е необходимо да се прави това. Да, ама не. Почнаха се едни дискусии, едни обяснения, а аз просто стоях като втрещен и нищо не можех да направя. След около седмица се оказа, че от хората, които са показали готовност да дадат пари се събира достатъчно голяма сума да се закупят самолетни билети, а и да се убедят всички останали, че това е нещо наистина сериозно. Появи се и човек /Дейв Браун/, който предложи да се заеме с цялостната организация на пътуването. Така започна тази одисея, а за около 4 /четири/ месеца от 45 /четиидесет и пет/ души се събраха почти 1 100 /хиляда и сто/ паунда. Точно на 31 декември 2004 г. /истински подарък от Дядо Мраз за Нова Година!/ получих документите, с които трябваше да убедя посолството на Великобритания у нас, че спокойно могат да ми издадат виза. Тук, и англичаните, и аз подценихме този момент. Оказа се, че фактът че имаш официална покана от Nottingham Forest FC, подписана лично от изпълнителния директор на клуба /на практика вторият човек в клубната йерархия/, покана от клуба на привържениците на Форест /междувременно бях станал техен почетен член/, самолетните билети, подробното описание на събитията за 5-те дни престой в Нотингам, служебните бележки от моите работодатели /работя на две места, едното от които се води престижно  /, банковите ми извлечения и др. подобни документи не вършат работа... Естествено трябваше да има някаква драма в цялата тази история, също като във филмите. Трябваха ми точно три пътувания до София, за да успея най-накрая да убедя хората в посолството, че не съм емигрант. При последния ми опит документите, които придружаваха молбата ми бяха около 100 страници. Както се казва – без коментар. След първият отказ на молбата ми за виза, работата стана наистина дебела, защото за разлика от нас, там хората си знаят правата и което е по-важно знаят как да си ги търсят /поне аз останах с такова впечатление/. Бяха намесени депутати от Английския парламент /съвсем сериозно/, част от историята стигна и до Скай Спортс по време на мача на Форест с Тотнъм – преиграване за Купата на Англия. На последното интервю може би имах късмет, че попаднах на футболен запалянко. Оказа се, че интервюиращият ме служител е фен на Крю Александра. След като в продължение на 20 минути ме разпитва подробно за историята на Форест и кътните зъби на приятелката ми, накрая заяви: “Според мен Вие сте луд да отивате в Англия, за да гледате един изпадащ отбор – Форест, но ние ще Ви дадем този шанс и се надявам те да спечелят този мач заради Вас!” Чисто и просто, на хората в посолството им беше трудно да повярват, че непознати хора, с които съм си кореспондирал единствено по интернет могат да направят такъв жест. Наистина е трудно за вярване, но е факт! А стана факт, защото тези хора са мои приятели и само истински приятели могат да направят такова нещо.07:45 ч. на 05 май 2005 година. Това са часът и датата на полета ми до летище Гетуик в Лондон. |
|||
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Понеделник, 08 яну 2007г. 20:45:54 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ето историята и в английския й вариант http://www.nottinghamforest.premiumtv.co.uk/page/News/ClubNewsDetail/0,,10308~662997,00.html |
|||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Понеделник, 08 яну 2007г. 20:53:41 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Преди мача ...
Последно редактирано от Forest_fan на 08 яну 2007г. 20:55:24 часа |
|||
|
|
||||
| TVV | Публикувано на: Понеделник, 08 яну 2007г. 20:57:29 часа цитат | |||
offline
Потребител
Регистриран на: 02.10.2006
Мнения: 3372
|
Za da procheta kakvoto i da e vyv forumite na Fortest trqbva da registriram tam, koeto s momenta ne mi se pravi. Mozhesh li da kopirash mneniqta ot tam tuk, i razbira se, da dovyrshish istoriqta. | |||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Вторник, 09 яну 2007г. 04:04:53 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
За съжаление, това не е от форума, а от официалния сайт и не мога да го копирам.... но ще измисля нещо, за да се чете текста. |
|||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Вторник, 09 яну 2007г. 04:42:14 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ето го и текста от официалната клубна страница на Форест, от 9-ти май 2005 г. CLUB NEWS Fans Sponsor Bulgarian-Based Fan Bulgarian-based Forest fan Stoyan Stanev was in Nottingham this weekend for a trip of a life-time - thanks to the generosity of Talk Forest, an independent internet forum for supporters. The trip has cost in the region of 1 000 pounds, which was raised by donations from Talk Forest members. But that does not begin to tell the story of the problems that had to be overcome to get Stoyan to the City Ground for yesterday’s game. The main problem surrounded him getting a visa and that involved a 600 mile round trip from his home in Varna to the capital Sofia to apply in person. Unfortunately, there was a huge disappointment when his application was turned down and it was back to the drawing board for everyone trying to make Stoyan’s dream trip become reality. Dave Brown, the Chairman of our South West branch of the Supporter’s club, who had time in his hands following a serious knee operation, set work on trying to overcome the decision and joined forces with another forum member Serge to try and come up with the right formula. Said Dave:“We wanted to have another shot and getting Stoyan’s visa approved and enlisted the help of Forest Chief Executive Mark Arthur, Paul Ellis, the Chairman of Forest Supporter’s Club and Rita Kirk, the Supporter’s Club secretary.” “They along, with many members of the Talk Forest Forum, sent supporting letters and we all put together a petition and all the new paper work was sent to Stoyan as he set out to book another appointment with the Embassy. Two further visit and 1200 miles later, Stoyan eventually got his visa and it was a celebration all round. Added Dave:”I would like to thank everyone involved in making Stoyan’s wish come true, particularly Shane, who had the idea of bringing Stoyan over, Serge, Steve, Quezz, Jeb 1968 and Big John.” Sunday’s game will clearly be the local point of Stoyan’s trip, but there are also plans for him to be given a tour to the City Ground. He will also visit Nottingham Castle, Ye Old Trip to Jerusalem and attend an Indian meal in his honour. He will also be attending Dave’s Charity Quiz Night in support of both “The Guide Dogs for the blind” and “Wish Upon A Star”. |
|||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Вторник, 09 яну 2007г. 04:48:58 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
До Брайън Клъф ... | |||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Вторник, 09 яну 2007г. 05:00:36 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ден първи – четвъртък, 05 май 2005 г. Полетът мина нормално, за първи път се качвах в самолет и бях леко притеснен, но слава Богу нямаше проблеми. За съжаление нищо не се видя от Европа освен облаци, облаци и пак облаци. Е, върховете на Алпите се видяха, както и Ламанша. Кацнахме и след ръкоплясканията се отправихме към изхода, който представляваше “ръкав”, който те отвежда направо по коридори към летището. Имах късмет с багажа, че не се забави, а в момента, в който стигнах пътеката и той се появи. След това се отправих към пропусквателния пункт – Iпmigration officer. Имаше дълга опашка, но се придвижих бързо и застанах пред служителя. Естествено бях с фланелката на Форест и това предизвика веднага усмивка на лицето му. Попита ме защо пристигам в Англия, дали съм фен на Форест и изрази съжаление за отпадането ни. Каза, че е фен на Кристъл Палас и че те били велик отбор, аз му подхвърлих името на Андрю Джонсън, засмяхме се и минах от другата страна. Започнах да се озъртам по кой коридор точно да продължа и едно момче, митничар само това чакаше и ме спря и помоли да отворя багажа за проверка. След като се увери, че не нося алкохол и цигари ми пожела приятно изкарване и успех на Форест. Така попаднах в залата за пристигащи, изпращачи и чакащи. Имаше доста хора от най-различни раси, облекло, възраст и националност. Истински конгломерат. Дейв Браун ме беше предупредил, че поради натоварения трафик по магистралата има вероятност да закъснеят, аз просто да ги чакам в залата и те ще ме намерят. В чакалнята бях точно в 10:00 ч. местно време, разглеждах хората, магазините, пристигащите и отлитащи полети повече от час. Накрая взех да се изнервям затова отидох и седнах на една пейка. Не минаха и 10-15 минути и ги видях, бяха Дейв и Джагс /Стивън Джагър/ - с фланелки на Форест. Най-сетне всичко беше ОК! Поздравихме се и тръгнахме към колата, където ни чакаше и бащата на Дейв, 78 годишният Рег. Колата беше взета под наем, новичка Мазда М6, широка и удобна. Дейв беше шофьор, баща му до него, а аз и Джагс бяхме на задната седалка. С Джагс си поговорихме, доколкото беше възможно с моя английски, но постепенно започвах да се отпускам. След около час и половина шофиране по магистралата влязохме в малко градче – Хемел енд Хемпшир, където потърсихме място, за да обядваме. Намерихме един бар, където ни разрешиха да внесем храна отвън, като си поръчаме бирата от тях естествено. Първите ми впечатления от Англия бяха, че е много чисто и че магистралите, а и улиците в градчетата, през които минавахме са в безупречно състояние и е истинско удоволствие да шофираш. Джагс се върна с храната – Fish and Chips, традиционната английска храна. Пържена риба, пържени картофи и сос от грах. Огромна порция, с която нямаше как да се справя. Бира – избрах Стела Артоа, на което Дейв реагира – “Първата ти бира в Англия е белгийска!” След около 40 минути почивка потеглихме към Нотингам. Спряхме на още едно място да заредим и около 15:30 ч. пристигнахме в Нотингам, настанихме се в хотела и аз и Джагс излязохме да се разходим около Сити граунд, който беше на около 10 минути от хотела. Времето беше хладно и ветровито. Дейв отиде да изпрати баща си и с Джагс го изчакахме в Саутбанк – бар където се събират феновете на Форест преди всеки домакински мач. Истински футболен бар, с над 10 телевизора и видео-стена, където нон-стоп се излъчва Скай Спортс. В 18:00 ч. трябваше да посрещнем Саймън Куез – Куез, който пристигаше на гарата от Крю. През целия път те поддържаха връзка помежду си. Куез се оказа точно този, за който си мислех – пълен, гологлав, с брадичка и почти постоянна усмивка. Обратно до хотела, след което отидохме да вечеряме в Hooters. Оказа се, че това заведение е едно от хитовите в града, най-вече заради предизвикателно/оскъдно облечените сервитьорки. Момичето, което отговаряше за нашата маса беше доста хубавичко и чевръсто. Предложи ни офертата за деня – свински ребърца, като ако поръчаме 4 порции ползваме отстъпка в цената. Порциите отново бяха огромни, а по вкусни ребърца не бях опитвал. Направиха ми снимка със сервитьорката! Това там си беше практика. Толкова красиви английски момичета на едно място едва ли имаше някъде другаде! Храната и бирата бяха чудесни, освен това ми препоръчаха водка Смирноф айс – микс от водка и газирана напитка, в моя случай цитронада. Не беше лошо, но след толково много питиета от обяд насам вече се чувствах леко замаян. Тръгнахме пеша към хотела, поне аз така си мислех. Минахме покрай стадиона на Нотс Каунти – Медоу Лейн и малко по-късно стигнахме до Casa, друго заведение където се събират фенове. Пак бира! Само че аз си поръчах малка, защото вече ми идваше много. След около час тръгнахме и Джагс ме попита дали съм уморен и дали ми се спи. Аз му казах, че съм уморен, но понеже усетих, че искат да отидат в друго заведение му казах, че не е проблем. TBI, намира се срещу Саутбанк и Индийския ресторант, където щяхме да бъдем на другата вечер. Пак малка бира и малка водка, но имах чувството, че съм преминал някаква граница и се чувствах добре. Така, някъде около 01:00 ч. след полунощ вече бяхме в хотела. Тук дадох подаръците – фланелки на националния отбор на България за Дейв и Джагс и рекламна фланелка за Куез. Много се зарадваха, бяха изненадани и най-искрено ми благодариха, особено Джагс, който на следващия ден се хвали навсякъде с фланелката, а Куез не ме остави на мира, докато не му изпратих по-късно и на него фланелка на България. Душ, паста за зъби и в леглото, вече нямах сили. |
|||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Вторник, 09 яну 2007г. 05:01:34 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ден втори – петък, 06 май 2005 г. Сутринта станахме рано, някъде около 7:30 ч., защото закуската се сервираше до 8:00 ч. и за да имаме време да се пооправим (тоалет, баня, бръснене и други такива подобни) преди нея. Типичната английска закуска включваше: каничка кафе/чай, чаша портокалов сок, две пържени яйца, две опечени кремвиршчета, 3-4 средно големи парчета бекон, 3-4 препечени филийки хляб, сос, масло, конфитюр... след което се придвижвахме всеки ден до близкия “Макдоналдс”, където се изпиваше още едно голямо кафе с мляко и се проверяваше какво ново има из форума. Така започваше всеки ден, традиция. Днешният ден беше предвиден за обиколка на стадиона. Най-напред влязохме да разгледаме клубния магазин, където на мен ми се зави свят от многото стоки с логото на Форест. Просто се почувствах все едно съм в Страната на чудесата! Но посещението на магазина беше кратко, защото имахме среща с още няколко души от форума – Нийл (CLOUGH9) и Деби. Деби я виждах за първи път и имах съвсем смътен спомен от мненията й във форума, но Нийл беше нещо съвсем друго и много специално за мен. Той беше този, който първи ми подаде ръка, когато се появих още в самото начало в официалният форум. Той беше един от първите, които ме поздравиха за включването във форума и ми спомена за ЦСКА. Разбира се, Нийл беше човекът, който се съгласи да ми изпрати фланелки на Форест, след като се оказа, че няма друг начин да се сдобия с такива. След няколко седмична кореспонденция, аз му изпратих парите, а той след 2-3 дни купи фланелките и ги изпрати по пощата. А бяхме абсолютно непознати и аз дори не бях виждал все още снимката му. По-късно през лятотото той и жена му бяха на почивка в Обзор и с моята приятелка Даниела им организирахме един тур из Варна и Балчик. Точно в 10:00 ч. влязохме в стадиона и по-точно на рецепцията, където Дейв помоли секретарките да се свържат с Фрейзър Никълсън – пресаташе на клуба. Нашето посещение беше предварително уговорено и г-н Никълсън знаеше за моето/нашето посещение и в следващите 2 часа беше нашият гид. От рецепцията се обадиха на президента на Нотингам Форест ФК Найджъл Дафти и след по-малко от 5 минути той се появи в трофейната зала. Оказа се адски висок човек, сигурно около 2 м., поздрави ме, снимахме се, размени няколко думи с останалите и ми пожела приятно изкарване на стадиона, в Нотингам и на мача разбира се. На челно място във витрината с трофеите естествено беше Купата на европейските шампиони. Там бяха и Купата на ФА на Англия, 4-те Купи на Лигата, Зенит Дейта Систем Къп и още много други купи спечелени в над 100-годишната история на клуба. След това по един коридор излязохме на главната трибуна, откъдето се отива до ВИП-зоната и вече съм на Сити Граунд! Типичен английски стадион, с четири отделни трибуни, без писта между терена и трибуните. Стадионът събира 30 602 зрители и два дни по-късно усетих, какво значи акустика. За момчетата преживяването също беше върховно и незабравимо, макар че те са ходили стотици пъти на този стадион, сега беше нещо съвсем различно и си личеше по погледите и усмивките по лицата им. Направихме си снимки на мястото на президента Найджъл Дафти. После седнах на скамейката на резервите, на мястото на мениджъра – пак снимки. Снимки на фона на отделните трибуни – Майн Станд, Брайън Клъф Станд, Капитъл Корнър и Трент Енд. Появи се и Джеф Пийбоди, който е уеб-дизайнер на клубната страница. Оказа се много мил човек. Той говори с отговорника на терена и след като получи разрешението му, двамата заедно отидохме до центъра на терена. Това беше невероятна чест. На никой друг не разрешиха, а и по принцип не се разрешава на външни лица да стъпват на терена, камо ли да отидат до централния кръг. Тревното покритие не беше идеално, но като за края на сезона си беше съвсем прилично. Просто бях зашеметен, все едно ме е ударил гръм. Джеф Пийбоди направи няколко снимки, една от които беше пусната в официалния сайт на Форест заедно с цялата история. След това Фрейзър Никълсън ни пое отново и ни заведе в контролната зала, там където лицата отговорни за сигурността на стадиона и пространството около него следяха от многобройно монитори всяко едно място и всяка отделна седалка на стадиона. Тук Джагс се заинтересува дали могат да покажат неговото място, което беше на Трент Енд, най-отдалечената трибуна от залата и след не повече от 15 секунди неговата седалка се появи на екрана. Беше много впечатляващо. След това се върнахме отново в трофейната зала, където Фрейзър Никълсън разказа накратко за историята на Форест, за по-важните моменти, за най-великите играчи и мачове. Каза, че на стадиона са се играли и мачове от ЕВРО 1996, но не се сети кои и аз му казах кои точно отбори са играли на нашия стадион. Освен това го поправих и за един финален мач за Купата на Лигата, а след като посочих на таблото с играчи на Форест играли в мачове за националните си отбори докато са били в отбора името на голмайстора на Форест за всички времена – Гренвил Морис, отбелязъл 199 гола за Форест окончателно ми излезе прякора Статистик (Statoo)! Времето напредваше, но все още моята обиколка не беше свършила. Появи се репортер-фотограф от местния вестник – Нотингам Ивнинг Пост, който взе кратко интервю от мен, а след това се започна една доста дълга фотосесия. Минахме през бюста на Брайън Клъф, залата за пресконференция и на терена на стадиона между Трент Енд и Майн Станд. В понеделник 09 май, снимката ми и кратък очерк излезе във вестника. Предстоеше и най-интересното, среща с играчите. Тренировката им беше завършила и ги чакахме пред изхода от съблекалните. Започнаха да излизат един, по един – Уес Морган, много усмихнат и съвсем не толкова страшен, колкото изглежда по време на мач за противниковите нападатели; Джак Лестър, един от любимците на феновете, също много любезен и човечен, всички очакваха неговото завръщане след тежка контузия; Джон Къртис, оказа се по-нисък и слаб отколкото си го представях, беше много изненадан, че съм чак от България; Нийл Харис, много бяла кожа, пълен с лунички и червенокос; Кевин Джеймс, дясното крило говореше с типичен негърски акцент и доста заваляше думите; Гарет Тейлър, капитанът се оказа доста висок, имаше супер кола и се оказа може би най-любезният от всички, с него момчетата си говориха най-много; Джон Томпсън, той беше личен приятел на Дейв и се оказа много скромно момче, също като Лестър се възстановяваше от контузия и дори беше със специална наколенка, много земно момче; Грегор Робъртсън, един от тези които не бяха любимци на феновете през сезона, просто беше доста слаб и не случайно не подновиха договора му, но иначе се държа много добре; Крис Доиг, шотландец с много лунички, за него всички съжаляваха, че не му дават достатъчно шансове за изява, а на всичкото отгоре и го освободиха, с него също говориха доста; Пол Евънс и Крис Комънс, помня че когато видях Комънс аз инстинктивно възкликнах Криси Комъъънс, на което останалите искрено се засмяха, момчето се оказа много приятно и беше истински въодушевен, че съм от България и съм дошъл специално за мача на Форест, за човек, който безспорно е най-добрият играч на отбора в момента се държа просто прекрасно. Всъщност това се отнася за абсолютно всички, нито един от играчите не каза “Бързам, имам работа” или нещо подобно. Всички бяха невероятно дружелюбни и усмихнати. Така приключи посещението на Сити Граунд в този предиобед на 06 май 2005 г. Тук се разделихме с Нийл, а с останалите се отправихме да посрещнем поредния член на форума - Джони - Джеб1968, който се оказа изключително приятен човек и станахме истински приятели. Срещата беше в Old trip to Jerosalem – или по-известен като най-старият бар в Англия. Мястото представляваше бар, като една голяма част от стаите бяха буквално издълбани в скала и имаше само едно-две по-нови помещения и няколко маси в двора. Наистина изглеждаше много старинно. Пихме бира, някои – две, направихме си снимки, а Джагс ми подари сувенирна чаша-халба. След това отидохме до хотела, за да настаним Джони, а ние да си починем за кратко, защото предстоеше дълга вечер. В късния следобед се срещнахме в един дневен бар, нещо подобно на нашите сладкарници, където пихме по едно капучино, а Джагс ми връчи своя подарък – нова фланелка на Форест за предстоящия сезон 2005-06, жълта. Искрено му благодарих, а момента естествено беше запечатан на няколко фотоапарата. Аз и без това мислех да си купя такава, но те ме изпревариха, а на гърба бяха сложили и името ми. Форумната среща беше в TBI. Най-голямата изненада беше Тревор, когото всички познаваха от забавните му коментари във форума, но никой не знаеше на колко години е и как изглежда. Оказа се около 50-годишен пълничък чичко със страхотно чувство за хумор и страшно приказлив. С една дума – симпатяга. Тук, малко по-късно един по-един се появиха и други хора от форума като всеки, който влизаше казваше вълшебните думички “Това ли е срещата на Талк Форест Форум и Стоян!” Беше наистина много мило. Джони Бой Мартин – русоляв симпатяга, доста едър, който с умиление разказваше за новороденото си бебе и беше силно впечатлен от картичките от България, които бях взел с мен. Джакилейт – мъж на средна възраст малко над 40-те, със силно чуство за хумор, почти постоянно се шегуваше, беше с фланелка, на чийто гръб пишеше КИА моторс, но надписът КИА беше по-важен, защото има едно момиче от форума с такова име (доста съблазнително момиче, на другия ден щяхме да я изненадаме на работното й място). Трики трий – младеж на около 22-23 години, тихичък и скромен, почти не му се чуваше гласа, но си личеше, че е доволен да е сред останалите. Дони – също не повече от 22-23 годишен, но... много дебеееееел и постоянно дърдореше нещо сам на себе си. Зигър-загър – жена на около 45-46 години, бях много изненадан, че се появи, беше много мило от нейна страна, три-четири дни преди това, още докато бях във Варна си писах с нея и Тревър в раздел Дривел на форума. Това е раздел, където общо взето хората се шегуват постоянно и използват малко по-странен език, общо взето е нещо като хумор и забава. Беше интересно, когато им казах че ще нося снимки включително и на Даниела, а Зигър-загър каза “За Бога не ги показвай на Тревър, той ще я открадне!” Кууп – около 35 годишен, говореше много бързо, но все пак му се разбираше, доста напорист и агресивен, когато ставаше въпрос за въпроси около английския футбол. По едно време се появиха Дейв и Куез, оказа се, че те не са издържали на глада и са си похапнали пържено пиле и картофки преди да се появят в Ти Би Ай. Дейв ми подари една маймунка с екип на Форест, много е хубава, както и една халба за бира с емблемата на Форест. Малко по-късно дойде и Нийл, който се беше приготвил като за първа среща с момиче! И той ми носеше подарък – бейзболна шапка на Форест (Куез я хареса страшно много и в неделя също си купи такава), ключодържател и диск със снимките от сутрешната обиколка на Сити Граунд. Пихме бира, бира и пак бира (май имаше и една водка Смирноф айс!)... аз вече я карах на малки чаши, защото на тези хора просто не можех да им стъпя и на малкия пръст по пиене. Просто невероятно. Вечерята в индийския ресторант щеше да бъде чак в 22:30 ч. и дотогава ако бях продължил да пия просто щях да се напия и да легна под масата. В един момент всички извикаха: “Питър Кей!” Това се оказа един от най-популярните в Англия комици и почти всички отидоха да го гледат, но аз останах до масата с Тревър и Джакилейт, просто нямаше да разбера нищо от скечовете. В 22:30 ч. отидохме в индийския ресторант, който беше от другата страна на улицата, на не повече от 10 метра от Ти Би Ай. Влязохме и аз усетих как главата ми се върти и съм доста замаян. Усетих как се разприказвам и неусетно езиковата граница съвсем падна! Все пак си казах, че повече няма да пия. Изчакахме да ни подготвят масата и се настанихме, бяхме около 13-14 души. Аз бях до Джагс, по-късно това щеше да е съдбовно и за него и за мен! Донесоха менюто, което както се досещате беше само на английски. Абсолютно нищо не разбрах от него. Обаче през цялото време преди това останах с впечатлението, че вечерята в индийския ресторант за тях е нещо доста по-специално, непрекъснато повтаряха:”Индийска храна, люто, много люто!”. Понеже все пак аз нищо не разбрах от менюто и се оглеждах като гърмян заек, просто помолих Дейв да ми избере нещо по негов вкус, което да не е чак толкова люто. Така и стана. Най-напред ни донесоха картофени питки, много тънки, почти като чипс, заедно с купички с лютив сос (нещо като предястие), след което сервираха и самите ястия. Моето представляваше пилешки хапки със зеленчуци, много сос и много ориз, за да се неутрализира лютото. Не беше никак лошо и ми хареса. Естествено и бира, малка, която така и не изпих. Понеже вечерята беше в моя чест и все пак за първи път сядахме на една маса толкова хора реших, че е добре да кажа няколко думи – все пак това бяха една част от хората дали пари за моето пътуване. Не, че преди това не благодарях на всеки за това и казвах, че съм най-щастливият човек на земята. С няколко думи им благодарих (семпло, но от сърце) и първия тост беше за Талк Форест Форум. Противно на очакванията ми нямаше тост за кралицата! Времето летеше, вече беше минало полунощ и някои от момчетата започнаха да си тръгват (между тях беше и Нийл, с когото щях да се видя чак в неделя след мача), а останалите продължаваха да си поръчват бира. Аз като се видях по-късно на една снимка също не съм изглеждал много свежо, но за момента там се чувствах добре. Обаче.... до мен беше Джагс и той вече се беше предал и спеше много здраво. Подпрял си главата с две ръце и не помръдваше. В един момент Дейв реши да се пошегува и разряза едно лимоново резенче на две и едната част я пъхна в устата на Джагс. От отсрещната страна - никаква реакция, все едно нищо не се е случило. Веднага се приготвиха фотоапаратите и се направиха задължителните за такъв момент снимки. След това лимончето беше закачено и за носа му, а бе направо си му го пъхнаха вътре, но пак никаква реакция и естествено пак снимки!!! В този момент се роди и прякорът на Джагс, който дойде от мен – Дъ Лемон Бой (The Lemon Boy)!!! Всъщност това беше и първото ми, как точно да го кажа, за първи път се почувствах като част от тях, част от техния по-особен хумор. След тази вечер вече бях един от тях. След няколко потупвания по лицето Джагс беше събуден и изломоти нещо неразбираемо дори за самите англичани. Само да кажа, че ние не бяхме единствените клиенти в ресторанта, точно срещу нас имаше възрастна двойка, които едвам прикриваха усмивките си при гледката с Джагс и лимончето. На масата отдясно седяха момче и момиче и хората от нашия десен фланг веднага завързаха разговор с момчето, което се оказа фен на Нотс Каунти. След няколко разменени закачки те разбраха, че съм от България и ме поздравиха. Тревър беше изпаднал в някакво особено настроение и въобще не бях учуден и изненадан, че точно той е човекът с най-много мнения във форума. Беше просто невероятен, не спря да говори почти през цялата вечер. Разпитваше ме за България, за футбола, за националния ни отбор, за Стоичков (в интерес на истината всички знаеха кой е той), за това какъв е като треньор и т.н. Говорихме и за Световното първенство от 1994 г., за гола на “...как се казваше онзи гений с плешивата глава...”, за победата над Германия (никак не ги обичат). Към 01:00 – 01:30 ч. след полунощ се ориентирахме към плащане на сметката, като на мен за пореден път ми забраниха да бъркам в портфейла си. Почувствах се много неудобно, но в същото време ми стана и някак много мило заради това, което правеха тези хора заради мен. Уредихме сметката, след което Куез си поговори със сервитьора, разказа му за мен и го помоли дали е възможно да приготвят някакъв малък сувенир от името на ресторанта за мен. Сервитьора, който на външен вид изглеждаше да е индиец каза, че не е проблем и след минута се върна със сувенирна чаша за бира на заведението и едно меню за спомен и специални поръчки, както се пошегуваха останалите момчета. За съжаление при връщането ми за България чашата се счупи , макар че я бях увил в доста дрехи, но както се казва счупеното носи щастие. Разделихме се с останалите хора и се отправихме към хотелчето – аз, Джагс, Куез, Джеб и Дейв. Един много дълъг и изпълнен с безкрайно много вълшебни моменти за мен ден си беше отишъл. Един от най-хубавите дни в живота ми. Видях се със страшно много хора от форума, всички се държаха изключително приятелски и бяха чудесни. Естествено това не беше всичко, предстоеше следващия ден – събота. |
|||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Вторник, 09 яну 2007г. 05:04:34 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ден трети – събота, 7 май 2005 г. Независимо, че си бяхме легнали около 02:00 ч. сутринта се стана пак около 07:30 ч. и закуската не беше изтървана! Същото както и вчера – яйца, бекон и т.н. Този ден беше предвиден за посещение на Замъка Нотингам. Преди това обаче трябваше да намерим място за паркиране на колата. Паркингът беше близо до фирмата, от която наехме Реното и беше на 6 или 7 етажа и с доста сложна схема за идентифициране на местата – жълта, червена, оранжева, зелена и т.н. зони + сектори и номера. Въобще е най-добре да си запишеш на листче всичко, защото след това много лесно може да се забрави, къде си оставил колата и да се луташ известно време, докато я намериш. От паркинга се прехвърлихме във Виктория център – един от най-големите търговски центрове в града. Магазин на 4 или 5 етажа, където има абсолютно всичко. Прилича на ЦУМ, но е малко по-голям и повярвайте ми имаше доста стоки, по-евтини от подобните им в България. От тук купих подаръци за майка ми, баща ми и сестра ми на много сносни цени, каквито и в България трудно ще намериш, при това всичко беше марково, а не произведено в Китай или някъде другаде на изток. Джагс и Куез също направиха малък шопинг-тур. От писанията във форума знаех, че тук работи едно от най-харесваните и одумвани момичета в Талк Форест, но разбира се не знаех точно къде. За сметка на това Джагс и Куез знаеха много добре това и в един момент ми казаха – “Сега ще отидем да видим Киа! Нали знаеш коя е тя?” Естествено, че знаех. Момичето работеше като продавач-консултант в магазин за детски и бебешки дрешки и точно когато стигнахме магазина тя подреждаше един щанд. Когато ни видя – трима мъже с екипи на Форест леко се стъписа, направо се стресна, ако трябва да съм най-точен. Все пак се запознахме, тя позна най-напред мен, след това Куез, а най-накрая и Джагс, макар че не беше толкова уверена в това. След това я питахме дали ще идва на благотворителната вечер, но тя каза, че няма да може, но ще бъде на мача в неделя. Малко след това се оттеглихма, за да не я, притесняваме повече, а моите приятели бяха видимо развеселени от тази среща. Всъщност на живо Киа изглеждаше много по-добре, отколкото на снимките във форума. Дойде ред и на посрещането на Серж. Никой не знаеше как изглежда той, но това не ни притесняваше. Застанахме на един от входовете на Виктория център и зачакахме. Серж живееше в Дарби и трябваше да дойде с автобус. Не след дълго (една цигара време, и Джагс и Куез пушеха) се появи и Серж – нисичък, леко накуцващ (каза, че е имал някакво заболяване, но не разбрах точно какво) и с очила, с порядъчно голям диоптър. Изглеждаше приятно момче и по-късно тези мои впечатления се потвърдиха. Сега обаче трябваше да намерим колата, за да може Серж да си остави багажа, след което се отправихме към замъка. Беше наблизо и не ни отне повече от 10 минути да стигнем до там. Пред стените на самия замък имаше паметник-статуя на Робин Худ – символът на града. Снимах се естествено и се получи една от най-хубавите ми снимки въобще. Времето беше слънчево, но хладно. Входът струваше 2-3 паунда, вече не помня точно. Пак не ме оставиха да платя, като този път Серж каза, че за него е удоволствие да ми вземе билет. Серж е от руски произход, а съпругата му е украинка от гр. Виница. Самият той обаче знае твърде слабо руски език, да не кажа че аз го знаех по-добре . Замъкът. Голям и величествен. Веднага след входа има направени три големи фигури от цветя, една от които прилича много на емблемата на Портсмут! Предполагам, че има някаква връзка с кръстоносните походи. Самият замък е преустроен отвътре и са оформени няколко зали като различни музеи – на военните униформи и оръжия(от времето на Робин Худ до наши дни), народни носии (облекла), модерно изкуство и т.н. Замъкът е на малък, но достатъчно висок хълм, откъдето целият град се вижда като длан. От нещата, които разгледах в музеите най-много ме впечатлиха военните униформи. Имаше наистина уникални модели, като например на конни полицаи от Нотингамшир от 17 век. Силно ме впечатли и една германска каска от Втората световна война, която беше надупчена от куршуми на 2-3 места и притежателят й едва ли е останал жив. След като разгледахме музеите, изпихме по един сок на терасата на барчето на входа на музеите, откъдето се виждаше целият Нотингам, а след това потеглихме към Хуутърс. Отново в Хуутърс! Там щяхме да очакваме Дейвид Хърбърт – администратор и на практика собственик на форума. Той пристигаше от Оксфорд и в уречения час се появи в заведението. Бях го виждал на снимка и знаех как изглежда. Оказа се много точен човек. Тук след многократни опити и не малко увещания от моя страна най-после успях и аз да ги почерпя, вярно само по една бира, но все пак беше вече време и аз да го направя. На съседната маса зад нас празнуваха рожден ден на някакъв младеж и го бяха качили на масата, а сервитьорките от заведението бяха наобиколили масата и като истински мажоретки танцуваха някакъв танц. Младежът беше червен като домат (предполагам от притеснение), но всички се веселяха и беше адски шумно. След 2-3 бири, кой колкото можеше да поеме се върнахме пак в Ривърсайд, за да се приготвим за благотворителната вечер на Дейв. Предстоеше наистина интересна вечер. |
|||
|
|
||||
| TVV | Публикувано на: Петък, 12 яну 2007г. 22:02:37 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 02.10.2006
Мнения: 3372
|
Chakam da dovyrshish pytepisa, vse pak ostana naj-interesnata chast. | |||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Събота, 13 яну 2007г. 07:06:50 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ще го направя Просто ми трябва малко време.... иначе спомените все още са живи |
|||
|
|
||||
| TVV | Публикувано на: Петък, 16 фев 2007г. 20:45:55 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 02.10.2006
Мнения: 3372
|
I sega kakvo stana, tozi razkaz prekysna kato uchastie na bg otbor v turnirite - prezhdevremenno i tochno predi naj-interesnata chast. | |||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Петък, 16 фев 2007г. 22:39:30 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Продължаваме .... Благотворителната викторина на Дейв Браун беше посветена на каузата за набиране на средства за обучение на кучета-водачи за незрящи хора. През 2005 г. беше 8-то издание на викторината, а през настоящата 2007 г. Дейв подготвя юбилейното 10-то издание. Викторината се проведе в клубния ресторант на Нотингам Форест, който е част от Сити Граунд. Присъстваха около 60-70 души. Всъщност ресторанта си беше пълен. След кратко слово от Дейв за това, къде ще отидат парите и за какво точно ще се използват, думата взе Джагс. Първото нещо, което каза, беше че в момента в залата присъства един човек от България, който е в Нотингам, за да види своя любим отбор благодарение на даренията на членовете на TalkForest. Описа накратко историята и перипетиите относно издаването на виза, което се е оказало основен и непонятен за тях проблем, след което ме представи на хората, а те станаха на крака и бурно ме аплодираха. Честно, това трябва да се изпита и не може да се пресъздаде, с каквито и да е думи. Поне моят речник е беден, за да опиша как се чувствах в този момент. Участниците във викторината бяха разпределени в отбори от по 5-6 души, като отборът на нашият форум беше малко по-голям, но за сметка на това се представихме ужасно и завършихме на трето място отзад напред! Причината естествено беше липсата на каквито и да е спортни въпроси. Един-единствен футболен въпрос, който естествено не ме затрудни и дори спечелих една бира от Джагс по този повод. “Кой е първият холандец носител на Златната топка?” Елементарно – Йохан Кройф, но понеже Гулит и Ван Бастен другите два варианта бяха все пак по-скорошни и по-познати имена и Джагс и другите хора от форума се пообъркаха. За сметка на това в музикалните въпроси нямаха грешка! Пропуснах, отборът ни се казваше GAshuart, в чест на служителя от Британскато посолство, който ми отказа виза! След като викторината приключи се разигра търг за неща /снимки, фланелки и др./ свързани с Нотингам Форест, като средствата отиваха за благотворителната кауза. Най-интересен се оказа последния предмет, който представляваше просто една кутия “mystery box” и не се знаеше какво има вътре. Наддаването започна от 10 паунда и стигна до 90 паунда, като я спечели един мъж. Човекът ухилен си взе кутията и когато я отвори просто замръзна и започна да недоволства доста шумно – вътре имаше ... вибратор! Човекът недоволстваше и може би с право, защото съдържанието на кутията нямаше нищо общо с Форест, но пък и се оказа тотално лишен от чувство за хумор! Както и да е, след този малък и незначителен инцидент Дейв и помощниците му започнаха да предлагат билети за лотарията. За 5 паунда се взимаха 5 билета + 1 билет бонус. Естествено и аз си взех билети, вярно скромно за 10 паунда, но все беше нещо. Видях хора, които дадоха по 50-60 паунда. Никога не съм имал късмет при такива лотарии и точно това обяснявах на Серж, когато изведнъж изтеглиха номера на един от билетите ми! Супер! Спечелих страхотна чанта за пикник, оборудвана с всичко необходимо, за да се чевстваш удобно и сред природата, на някоя полянка с огън, шишчета и бира! Малко след това още един от моите билети се оказа печеливш. Този път наградата беше комплект дискове с компютърни програми, които по-късно бяха подарени на човек, който знае за какво да ги използва! Аз съм на Вие с тези неща! След като приключи лотарията Дейв обяви, че са събрани около 1 800 паунда за каузата, което било рекорд до този момент. Знам, че на следващата година минаха кота 2 000! Междувременно, докато се развиваха всички тези събития питиетата (разбирай бирата!) не спираха да се леят и не се задържаха много, много на масата. На нашата маса имаше 8 души и всеки един се изреди да почерпи другите. В Англия, традициите определено са това, което са били винаги! Стените в ресторанта бяха окичени с екипи на Форест още от 30-те години до наши дни и много снимки от славната и богата на успехи, особено от времето на Брайън Клъф. Тук Тревър ми връчи почетната грамота на форума за фен № 1 на Форест за 2005 г.  Вечерта приключи някъде около 01 ч. след полунощ и всичики от форма, които бяхме настанене в Ривърсайд се отправихме доволни и уморени към леглата. Дейвид Хърбърт – собственика на форума също си получи фланелката на България. Това определено го впечатли, както и останалите разбира се ден-два преди това. Тук им показах малко снимки, които бях взел с мен от България. Снимки, които сме правили с приятелката ми при обиколките ни из страната. Нямаше как да не харесат и Рила, и Родопите, и Балкана, и Балчик, и Трявна, и морето и естествено Варна. Фактът, че един от тях Нийл Блейк, моят най-добър приятел там, няколко месеца по-късно заедно със съпругата си посети България и беше на почивка в Обзор, а аз и приятелката ми ги разведохме из Варна и Балчик ме кара да си мисля, че нищо от това, което се случи през тези месеци не е било напразно и че и аз съм дал моят малък принос да рекламирам и да правя нещо добро за България по някакъв си там мой начин. Вечерта приключи с това, че мистър Хърбърт се влюби в една моя колежка и каза, че ако докарам това момиче в Нотингам, лично той ще ми вземе сезонен билет на Форест и ще ми уреди престоя в Нотингам за цяла година напред!!!! Последно редактирано от Forest_fan на 16 фев 2007г. 23:41:57 часа |
|||
|
|
||||
| Forest_fan | Публикувано на: Събота, 17 фев 2007г. 00:08:33 часа цитат | |||
|
offline
Потребител
Регистриран на: 18.09.2006
Мнения: 2600
|
Ден четвърти – неделя, 8 май 2005 г. – Мачът! Най-после стигнахме и до гвоздея в програмата, това за което бяха всичките тези усилия, това за което всъщност прелетях 2 000 км. Нотингам Форест – Джилингам. Не може да се каже, че е мачът-мечта, но това все пак беше мач на Форест и съперника в случая нямаше никакво значение. В хотела от предния ден имаше 2 фенове на Джилс, но освен няколко закачки и разменени усмивки друго нямаше какво да се случи. Мачът беше от 13 ч. Това също е традиция за последния ден от сезона. След обичайната закуска, не беше пропуснато и обичайното дълго кафе в Макдоналдс. След тези, вече станали традиционни мероприятия се отправихме в посока Сити Граунд. Най-напред посетихме клубния магазин. Тук определено ми трябваше някой за придружител и съветник, защото аз бях състояние на амок и можех да изкупя магазина стига да имах съответните финансови средства! Напълних кошницата и се наредих на опашката. Бях си взел и традиционната за мачовете в Англия праграма за мача. Мислех си да я разгледам по-късно, когато едно от момчетата дойде ухилен при мен и ми показа една от страниците в програмата, където беше сложена моя снимка с екип на Форест и беше описана цялата история! Естествено още 4-5 програми се озоваха в кошницата! След този кратък шопинг-тур се озовахме в Саутбанк. Едно от заведенията, където се събират феновете на Форест преди домакинските мачове. Заведението е само на 100 метра от Сити Граунд. Тук се пиеха главно безалкохолни питиета и кафета. Бирата все още беше табу (все пак беше около 10 ч.) Тук се запознах с още нови хора от форума като Тим от Нюкясъл, който беше направил една от най-щедрите вноски за моето идване в Нотингам. Запознах се и с Анди от Скарбъро. С него си имахме закачка още от официалния форум и много се зарадвах, че можех да се видя на живо и с него. След престой от около час тук се отправихме от другата страна на реката Трент, където в една старинна къща се намираше Каза – последното и традиционно място, където се събират феновете на Форест и по-конкретно членовете на TalkForest преди началото на мачовете. Междувременно небето беше мрачно, облаците бяха доста тъмни и леко ръмеше. Слънцето въобще го нямаше. В Каза беше претъпкано от хора. Буквално нямаше възможност да се разминеш. И тук нови запознанства, но вече на бира  Тук се запознах с двама от най-възрастните членове на форума – Майк и Тревър – с ник Дънкан Маккензи (това е един от легендарните футболисти на Форест от краят на 60-те и началото на 70-те години на 20-ти век. Тревър ми подари местен вестник от денят след смъртта на Брайън Клъф и програмата за първия мач след това – победата с 2:1 срещу Уест Хям. На всички им направи впечатление, че аз непрекъснато поглеждах към часовника на стената и момчетата усещаха, че просто броя минутите и секундите до началото на мача. 20 минути преди мача тръгнахме към стадиона. Времето продължаваше да бъде мрачно и влажно. Пред стадиона имаше множество хора, а полицаи проверяваха всеки, който отиваше към кабинките за проверка на билетите и броячите на публиката. Аз бях с 2-3 торбички, пълни още от клубния магазин. Полицаят ме погледна и само ме попита дали нося алкохол или твърди предмети. След моят отговор, че нямам такива неща бях пропуснат. Дори не погледна в чантите. Няма да ви описвам, какво ми се случи няколко седмици по-късно на мач на Спартак във Варна. Там просто си знаеш, че ако те хванат в крачка – изгаряш. Забраняват ти да гледаш мачове и това е най-малкото, с което можеш да се отървеш. След като ни провериха и билетите се отправихме към нашите места. Бяхме в “В” блок на централната трибуна на неповече от 10-15 метра от терена. Цената на билета за тези места беше 25 паунда. Имаше 10-15 минути до началото на мача, а стадиона изглеждаше празен, но за разлика от нашите подобия на стадиони Сити Граунд имаше многобройни входове-изходи и буквално за тези 10 минути се напълни. По-късно на полувремето обявиха, че присъстват малко над 24 000 зрители, от които 4 500 бяха фенове на Джилингам. И това беше на мач от Чемпиъншип на отбори, които заемат 22-ро и 23-то място в класирането! За гостите мачът не беше просто разходка. Форест бяха изпаднали и на теория предната седмица, докато Джилс при победа имаха реални шансове да се спасят. Футболистите на Форест се появиха в бели фланелки, на които беше изписана благодарността на клуба към феновете за тяхната безрезервна подкрепа в тези трудни за отбора времена. Обиколиха всяка една трибуна, след което мачът вече можеше да започне. След като дъждът се беше усилил, а после се появи вятър, който изтласка облаците и пекна слънце, после пак заваля, пак стана млрачно, отново имаше за кратко и слънце .... въобще времето беше невероятно с тези промени! Две от най-хубавите ми снимки, въобще за целият ми престой в Нотингам са от преди началото на мача. До мен бяха Дейвид Хърбърт, Куез, Анди и Серж. На долния ред бяха Тревър и Дейв Браун. Повечето момчета от форума бяха на трибуната зад една от вратите – Трент Енд, на която имаше и електронно табло. Мачът започна и не след дълго ми стана ясно защо Форест бяха изпаднали. Нивото на футбола не беше никак високо, но за сметка на това желанието и хъса за игра бяха огромни и от двата отбора. За разлика от мачовете у нас, на стадиона имаше твърде малко знамена. Трудно можеше да се каже, че и има нещо като агитка, просто защото, когато в някой от секторите се подемеше рефрен останалите трибуни го подкрепяха веднага и целият стадион ехтеше! Акустиката беше невероятна. Доколкото си спомням мачът, който интересуваше Джилингам и техните фенове беше Крю – Ковънтри, където ако Ковънтри успееше да измъкне нещо от Крю, а Джилс вземеха трите точки на Сити Граунд можеха и да се спасят от изпадане. В момента, в който Крю вкара гол целият стадион запя “Going down with Forest! Going down with Forest!”. Иначе си личеше, че гостите са по-мотивирани и имат по-голямо желание за победа. Аз още от Варна бях взел българското знаме и преди мача го бях дал на Джагс и Джони, които бяха на Трент Енд. Някъде около 40-та минута Куез след кратка кореспонденция с Джагс ми каза да гледам към таблото, където след секунди Джони разположи българското знаме! Беше страхотно! Нямаше начин да остане много време там, но поне 24 000 души видяха знамето и съм сигурен, че множеството от тях са се чудили за какво точно става въпрос! Истината е, че само минута по-късно Форест вкараха гол след изпълнение на корнер, кратко меле и централния защитник на отбора Уес Моргън отбеляза първият си гол за Форест! Беше истински хаос, викове, крясъци и много усмихнати лица! Така завърши и полувремето 1:0. Няколко месеца по-късно в едно писмо до мен Анди щеше да напише, че един от най-щасливите моменти в живота му е бил, когато ме е видял толкова щастлив при головете на Форест в този мач. На полувремето една част от нашата групичка се отправиха някъде из коридорите на стадиона за по бира, а Джони се обади да пита Куез дали пак да не сложи българското знаме, защото носело късмет на Форест! На почивката група от около 5-6 работници излязоха на терена и започнаха буквално да го копаят с вили!  Второто полувреме започна със силен натиск на Джилингам и не след дълго при една атака и грешка в нашата защита успяха да вкарат гол и да изравнят резултата. При това те вкараха гола във вратата, зад която бяха техните фенове, което особено много издразни почти всички фенове на Форест, а мачът стана доста остър. Джилс се откриха и Форест пропуснаха 2-3 удобни положения и както обикновено се случва като не вкарваш ти вкарват. Контраатака започната от бъдещия играч на Форест Ники Саутъл завърши с нов гол в мрежата на “червените”. 1:2 Това със сигурност не беше желания край на сезона, дори и след като бяхме отпаднали. Междувременно Крю и Ковънтри играеха при 1:1 и Джилс се виждаха спасени и с още един сезон в Чемпиъншип. 5-6 минути преди края на мача мениджъра на Форест - Гари Мегсън, който не беше долюбван много от феновете на отбора направи и последната си смяна. В игра влезе Ойген Боп, един от любимците на феновете, който обаче получаваше твърде малко шансове за изява и след един сезон беше продаден на Родъръм. Само, че на 8-ми май 2005 все още беше футболист на Форест и още с първото си докосване до топката отбеляза фантастичен гол! След центриране от дясно вътре в наказателното поле на Джилингам капитанът ни Гарет Тейлър се пребори и успя да върне топката с глава към Боп, който я спря с гърди и от около 25 метра с параболичен удар от воле я изпрати точно под гредата! Наистина беше страхотен гол. За нещастие на гостите и Крю вкараха победен гол и след няколко минути те се оказаха в Лига 1, последвайки Форест. Ако трябва да бъда честен единствения футболист на Форест, който ми направи впечатление беше Крис Комънс. Момчето търсеше топката и когато я получеше знаеше какво да направи с нея. Наистина игра страхотно и жалко, че по-късно многобройни контузии забавиха развитието му. След последния съдийски сигнал футболистите на Форест отново обиколиха трибуните, за да благодарят на феновете за подкрепата. Момчетата от Джилингам не вярваха, че са изпаднали и лежаха по терена. Това обаче, което ме впечатли особено много бяха феновете на двата отбора. В момента, н който мача завърши хората от трибуната, където бяхме ние се обърнаха към сектора с гостуващите фенове на Джилс и започнаха да ги аплодират. От отсрещната страна веднага върнаха жеста. По време на мача имаше доста закачки между двата сектора, но когато мача завърши уважението, което демонстрираха едни към други беше впечатляващо. |
|||
|
|
Потребители разглеждащи тази тема: 0 скрити и 1 гости (Информацията се обновява на всеки 2 минути)
